ГОВОРИМ СИ ЗА ЛАБРАДОРИ

Източник : http://www.notonlyblack.org/mansergh/index.php<\/u><\/a>

Mary Roslin Williams and the Manserghs

by Anne Taylor (Fabracken)

През 1960 г. когато моят първи Лабрадор беше виртулно по-голям от детето, което по това време аз бях, имах късмета да бъда представена от приятел на семейството ни на Mary Roslin Williams от световно известния „Mansergh Gundogs”. Това беше началото на дълго приятелство, завършило за съжаление през 1994 г., когато Mary почина. Защо Mary избра да вземе това дете с домашен любимец Лабрадор под своята закрила. Аз никога няма да разбера, но тя го направи и аз не се съмнявам, че без нея, моят живот би бил много по-различен.

M R-W, както всички ние я знаехме, беше със сигурност един от тези изключителни хора, които не бяха като другите. Кучетата бяха нейния живот, въпреки че тя имаше също и други интереси, като спортът и изкуството бяха два от тях. Тя обичаше и музиката, а и самата тя беше музикант. Нейните познания за кучетата, също и за всичко други видове животни и природата, идваха отчасти защото практическият опит и здравият разум бяха много по-важни отколкото четенето на книги или присъствието на семинари. Науката, каквато ние я познаваме сега, не спомагаше за развъждането на кучета. Генетиката, в нейната най-проста форма, до която най-близко беше Мери, както и други развъдчици от тази епоха, би станала научна база за развъждане на кучета. Едно от първите неща, които тя ме научи беше, че ако имаш женска, която е малка, не бива да я заплождаш с мъжки, който е голям. Трябва да я заплодиш с мъжки, който е с правилен размер и чиито роднини са също с правилен размер. Това се отнася за всяка друга характеристика, по която ние се опитваме да развъждаме. Просто, нали? Генетика или здрав разум? Мери винаги е била луда по кучетата, от невръстно дете нейните „най-добри приятели” са били кучета и коне. Тя беше и страстна любителка на коне в младите си години и тази нейна страст остана до последния й ден. В последните си години, тя беше ненаситен телевизионен зрител на “Flat” и Национални Ловни състезания (надбягвания). Все пак, кучетата бяха нейната главна страст през целия й живот. Нейният велик братовчед Col. Charlie Brook беше човекът, отговорен за интереса на Мери към Лабрадорите. Той беше собственик на развъдник „Kinmount” и черна женска от неговия Kinmount Juno, беше първия лабрадор, по който Мери си падна. За вярване или не, първото й куче всъщност беше женски Airedale (еърдейл), на име Тessa. На Мери й беше разрешено куче, едва когато навърши 18. Теssa беше подарък от нейния приятел по това време. За съжаление, тогава се оказа, че Tessa е бременна. Любовната история не продължи! След първото си кучило, Теssa се усъвършенства като добър ловен компаньон и тя беше тази, която впечатли бъдещия съпруг на Мери – Glenton, когато бяха заедно на лов.

Ловът беше важна част от живота на Мери и тогава тя си купи Лабрадор през 1939 г. За съжаление, не този Лабрадор постави основите на Mansergh, тъй като ослепя и се наложи да бъде приспана. След това, през 1945 г., Carry of Mansergh стана действителния основоположник на развъдника за Лабрадори. Разбира се, тя беше черна, тъй като Лабрадорите на Мери бяха ЧЕРНИ. Прякорът, който Мери по-късно получи беше „black hearted Mary” (Мери черното сърце / Мери черната любов). Това беше свързано с нейната любов към Черния Лабрадор, която беше дълбоко в сърцето й.
През 1938 г. Мери се омъжи за Glenton Roslin Williams. Glenton беше страстен любител на Ловните кучета, Териери и Хрътки и беше също заместник ръководител на „Kendal & District Otterhounds”. Той и Мери държаха спортен хотел на Bodmin Moor. След Втората Световна Война, те се преместиха обратно на север, в старото си жилище, в община Mansergh, в Lune Valley, откъдето разбира се, произлиза и името на развъдника. По онова време, те трябваше да наемат терен за лов и обучение, но през 1948 г. се преместиха в имение Lilymere, близо до Sedbergh, което се състоеше от голяма къща, езеро, гориста местност и хълмове за лов. Те построиха кучешки къщи с вертикален тип преграждения (от пръти). Това беше най-популярния вид преграждения по онова време, преди заваръчните техники и мрежи да станат актуални. Перфектното място да развъждаш и обучаваш ловни кучета. След като съпругът й почина, Мери остана в Lilymere още няколко години.

Ch. Mansergh Ships-Belle, Ch. M. Ooh-La-La, Ch. Nookeener Black Spark, Ch. M. Antonia

Някъде през 1972 Мери се премести в къщата до портите към Lilymere. Къщата беше твърде голяма и трудна за поддръжка. В приземието на нейния нов дом, Мери построи дървен сектор от ограждения / къщи за кучета, с индивидуални оградени места и голямо заградено място за занимания/ упражнения/ разходки. Спомням си, че когато работникът го сглобяваше, се оказа, че не бяха направили достатъчно дълбок изкоп, за да може заграждението да се вкопае добре. Мери не беше доволна, така че всичко трябваше да се направи наново. Къщата беше едноетажна и за нея беше по-добре да живее там. Тя постави пейка пред кухненската врата, където прекара много от времето си, седнала гледайки кучетата в тяхното ограждение, а също и дивата природа, която се откриваше пред очите. Една от смешните гледки, които си спомням при кучешките къщи, беше в горещи слънчеви дни, когато Мери слагаше големи многоцветни голф чадъри на покрива на всяко отделно ограждение, за да осигури на кучетата повече сянка. Там имаше огромна дървена стара кухненска маса, поставена в огражденията и кучетата обичаха и да седят отгоре й, или да лежат отдолу под нея. Друго нещо, което винаги им се даваше беше голям брой огромни кокали. Те ги обичаха и аз понякога имах усещането, седейки на пейката, сякаш наблюдавам лъвове в сафари парк. Обаче темпераментът на кучетата на Мери беше толкова далеч от този на лъва, че повече не би могло да бъде. Лабрадорите Mansergh бяха толкова известни с техния кротък и сговорчив темперамент. Вие никога не бихте могли да видите Mansergh, който да скача наоколо, дърпайки Мери към или от изложба. Гледката - Мери с половин дузина Лабрадори, на какъвто и да е стар повод, спокойно вървейки към изложба, беше толкова добре позната. Тогава те бяха завързвани за каквото и да е подръка, а там те се свиваха на кълбо и бързо заспиваха, докато е нужно. Темпераментът беше от първостепенно значение за Мери.
Mansergh’s, от каквато и да е порода, бяха винаги тренирани и обучени и всичките Шампиони в ринга имаха техните „квалификации”. В Lilymere не се признаваха „Шоу Шампиони”! Лабрадорите Mansergh’s бяха винаги черни. Само черни се задържаха, въпреки че в поколенията бяха родени няколко жълти, но те бяха рядкост. Poolstead Mary Rose, собственост на Hepworth’s, беше еднa от няколкото жълти на Mansergh (забележете не регистриранa като Mansergh). Тя спечели 2 CC’s и 8 RCC’s, така че почти стана жълт носител на титла Mansergh. Чудя се какво би казала Мери за това!

Manserghs at play

Мери успешно представяше кучета си на Полеви Изпитания, преди да направи нейния първи Шампион в изложбения ринг и тези същите кучета бяха изложбени, както и работещи. Всъщност, Мери постигна нещо доста специално, когато се записа за нейното първо Полево Изпитание – тя го спечели с „Carry of M”. Приблизително 15 Mansergh Лабрадори спечелиха FT награди. Имаше също успех с Гордън, печелейки „Gordon Setter Open Stake” и също така някои успехи с Ирландски Сетери. Кокерите на нейния съпруг имаха също много награди, включително „Championship Stake”. Мери и нейният тим винаги бяха ангажирани, работейки, дълго след като тя остави Изпитанията. Дори в късните си години, когато движението стана по-трудно за нея, тя тренираше младите кучета от пейката, пред кухнята. Всеки, който не би могъл да научи дори най-основното от работата на ретривъра (много рядко нещо в Mansergh), си тръгваше.
Мери имаше директна линия от седем черни Mansergh Шампиона. CH’s Midnight, Bumblikite, Damson, Antonia, Ooh La La, Ships Belle and Mayday. Много малко развъдници могат да кажат, че имат седем поколения от Шампиони. Две от любимите й кучета бяха Шампионите Midnight and Bumblikite. Мери винаги се е стремяла да развъжда Лабрадор, който отговаря на стандарта. Нейните кучета трябваше да имат типични Лабрадорски глави, козините им бяха супер устойчиви на времето, без щръкнали кичури, от вида, който рядко срещаме днес, те трябваше да имат видроподобни опашки и цялостната им конституция трябваше да бъде правилна. Мери знаеше, че ако те не са създадени правилно, тогава те не биха оцеляли с годините работа. Костите на Mansergh бяха винаги добри, но никога прекалени, както са някои днес. Тяхната субстанция беше това, с което бяха родени, а не това, с което трябваше да бъдат хранени, за да изглеждат така, както ние правим в много случаи понастоящем. В последните си години, Мери имаше проблем с по-модерни съдии, които търсеха по-големи, прекалено масивен / едър тип Лабрадор. Тя мразеше да види това, но беше решена да продължи да развъжда типа куче, който винаги е развъждала и вярваше, че това беше истинския типичен Лабрадор. Тя никога не би последвала модата нито в избора си на мъжко куче, нито в типа на подрастващо кученце, което би задържала. Manserghs бавно стигаха до пълното си развитие. Те имаха добра дължина на краката, но не бяха дългокраки, те имаха добра дълбочина на гръдния кош, но не бяха прекалени като конструкция в това отношение. Имаха също и добро протежение на шията. Тези характеристики бяха предимство, а не недостатък при работно куче. Главите при Лабрадорите също се промениха, но не типичните Mansergh.

Mansergh Spring Songstress

Те имаха най-милите изражения с кафяви или лешникови очи (Мери не би допуснала прекалено тъмно око или кръгло око, както и малко триъгълно око), с добра дължина на муцуната, достатъчен стоп, широк, но не според днешните стандарти широк череп и по-плоски бузи, отколкото виждаме в днешните кучета. При Manserghs, прилика с Ротвайлер е невъзможна! Далеч съм от подобна мисъл. Mansergh имаха винаги добри рамена.

........

Ch. Midnight of Mansergh.............................................Ch. Mansergh Ships Belle

На изложба, при Мери винаги имаше непрекъснат поток от хора, които искаха да говорят с нея. Тя самата сядаше където й е удобно, а хората идваха при нея да си поприказват, ако бяха нейни добри приятели, да задават въпроси, ако много искаха да научат нещо (правят ли го те това сега?) или просто да им мине времето. Мога да си представя, че е имало много пъти, когато тя е имала желание само да си седи спокойно и наблюдава съденето, но тя винаги искаше да говори с хората и да им помага, когато са имали нужда. Тя винаги беше особено търпелива с хора, които истински са искали да се учат. Мери имаше строги възгледи, но не говореше без заобикалки. Ако имаше нещо да каже, то щеше да бъде изречено по дискретен начин, който винаги те караше да мислиш относно това, каква е била точно нейната гледна точка. Тя никога не говореше за „нищо” (просто така), винаги говореше за нещо, което си заслужава.
Мери написа няколко книги, най-известните сред които ‘Dual Purpose Labrador’ и ‘Advanced Labrador Breeding’. Книгата „Advanced” стана нещо задължително за хора във всички породи, не само Лабрадори, тъй като тя е приложима за повечето породи и развъдчици. Наскоро тя беше издадена отново в Америка, със заглавието „Reaching For The Stars” от “Doral Publishing” и се разпространява от “Bookworld International”. Мери писа също дълги години за „Dog World”, списвайки статиите за земята с много забавни истории, взимайки „Bench and Field” от Warner Hill и стартирайки рубриката „Northern Topics”.
Тя беше спечелила награди CC’s в шестнадесет различни породи и Best in Show в „Gundog Group Championship shows”. Беше много търсена навсякъде по света и съди „Gundog Group” на Crufts. Тя беше също и Експерт Съдия за Полеви Изпитания за Ретривъри, a също и съдия за “Bloodhound” Изпитания.

Ch. Mansergh Mayday

Вероятно най-славния момент на Мери в ринга беше, когато през 1984г. тя спечели Best In Show на „Labrador Club’s ‘Ruby’ Championship Show”. Аз лично знам, че тя прие тази победа като много скъпа за нея, тъй като го направи с Midnight’s Best Gundog Dog в Бирмингам и Bumblikite’s Best Gundog в „Bath Championship show”. В последните години от своя живот, тя се премести на юг, за да живее в „The Granny Flat” апартамента на нейната дъщеря, къщата на Ани, близо до прекрасния Malvern Hills в Worcestershire, Англия. Това беше много удобно за „Three Counties Showground” (Изложбите в Трите Графства) и след изложбите, които се провеждаха там, ние отивахме пак при Мери на чай и разговори. Дъщерята на Мери, Aни е много успешен развъдчик на Бордър Териер и е произвела и създала „Elkhound” Шампиони, както и е съдия. Синът на Мери, Джеймс има топ клас работни Кокери и CCs награди в “Otterhounds”. Кокерите произлизат от създадените от неговия баща, Fidget, от преди около 60 години. Той вече не ги води на Изпитания сега, но редовно работи с тях.
Дама с изключителен дух и репутация, Мери беше „категорията”, която ние нямаме днес в породата. Загубата й беше огромна загуба за породата и за тези от нас, които я познаваха добре. Няма никога да има друга Мери, но тези от нас, които я познаваха, трябва да бъдем благодарни.

Anne Taylor (Fabracken)