Публикувано: 30.01.08 11:10. Заглавие: Страсти относно дисплазията

СТРАСТИ ОТНОСНО ДИСПЛАЗИЯТА
Е. И. Александрова

Превод от руски Татяна - огромни благодарности от нас за труда


От автора:
Дисплазията на тазобедрените стави е проблем, който засяга поне три категории хора.
Това са ветеринарите (ортопеди, хирурзи, генетици, физиолози), които се занимават с установяване на дисплазията, диагностика, лечение, изготвяне на препоръки по отглеждането на здрави животни. С оглед натрупания от кинолозите опит, те представят (а след това коригират!) предположения за причините за възникване на дисплазия.
Това са кинолози (развъдчици, производители), които се занимават с изготвяне (с оглед препоръките на генетиците) и реализация на племенни програми, насочени към намаляване честотата на този признак в породите кучета, изготвяне и разпространяване до широка аудитория любители на препоръки за отглеждането на здрави животни (също и проверка на ефективността на тези препоръки).
Това са самите любители на кучета, които искат да знаят как да отгледат здраво куче, какво трябва да се направи за поставяне на правилна диагноза, каква е вероятността от такова заболяване на любимото куче и какво да се прави, ако все пак е поставена диагноза „дисплазия”.
Сега, когато все по-често и по-често се публикуват материали по този проблем, когато в много от породите кинолозите изискват от редовите любители задължителна „снимка за дисплазия”, тази тема предизвиква все по-голям и по-голям интерес. Понякога, купувачът на кученце още по телефона пита „а как са нещата с дисплазията при вас?”, макар че, най-вероятно, не винаги ясно си представя какво е това.
Пътят, който е изминат в изследванията и преодоляването на това заболяване през изминалия половин век, пътят от „наследствено обусловеното заболяване” до това, което даже бе опитано да се нарече „грешка на хилядолетието във ветеринарната медицина”, това е общ път на хората и от трите категории.
Без тясното им сътрудничество, без взаимната им помощ, без обменяне на натрупаната информация, без взаимна критика никога не бил постигнат в тази област прогреса, който наблюдаваме сега в целия свят (там, където се занимават с този проблем).
Всички тези категории хора: ветеринари, кинолози, любители на кучета – могат в една или друга степен да се препокриват. Аз лично се отнасям към последните две. Кинолозите от цял свят се занимават със свои аспекти на този проблем вече не по-малко от петдесет години, и са събрали доста ценен материал. В тази статия, без да засягаме проблемите относно самото диагностициране (това е прерогатив на специалистите-ветеринари), ще се опитам да разкажа за дисплазията именно от гледна точка на кинологията, а още веднъж подчертавам, че кинолозите са натрупали огромен опит.
Казват, че проблем, който има практическо значение, след като е открит минава три стадии: интерес на учените – изследователи, интерес на широките кръгове специалисти – практици, и, накрая, вниманието на широката публика.
Така става и с дисплазията на тазобедрените стави – именно нея имат предвид любителите и ветеринарите, като говорят за дисплазия.

Четиридесет години с дисплазия – пък някои и повече (вместо увод)
С нея се срещнахме преди почти четиридесет години, когато с треперещи от вълнение ръце отворих изваденото от пощенската кутия списание от ГДР (Германска демократична република) "Der Hund" ("Кучето" - нем.). това бяха времената, когато у нас нямаше киноложки издания, с изключение на рубрика в списание „Лов и ловно стопанство”. Всякакви публикации в пресата привличаха вниманието и ставаха предмет на обсъждане от цялото население на страната, което обича кучетата. Например, снимка на служебно куче с водач за Деня на граничаря, и даже просто думата „куче”, публикувано в какъвто и да е контекст. Всичко това внимателно се изрязваше и се съхраняваше в папчица с връвчици – за душата и като основа на бъдещите домашни киноложки библиотеки. Така че случайно намереното в каталог за цяло списание, посветено само на кучета, се възприемаше като нещо непостижимо разкошно: само колко снимки има!
Но получената „съкровищница на знания” донесе и загадка: нещо, обозначено с буквите HD. Същата тази “HD” май вече е била обсъдена и е станала ежедневие в киноложкия живот на ГДР. Така че за разшифроване на тайнствената абревиатура ми потрябваха старания, почти съпоставими с усилията на Шампильон по разшифровката на египетските йероглифи. След време се изясни, че HD означава Hueftgelenkdysplasie, тоест получи се Dysplasie на тазобедрените стави (hip dysplasia - англ.). А какво е това Dysplasie успях да разузная само от лекарите-специалисти по опорно-двигателния апарат. Оказа се, че дисплазията е нарушение на развитието, нарушение на формирането.
Тогава, в средата на 60-те години с проблемите на дисплазията се занимаваха само „човешките” лекари, на нашите ветеринари тя практически не беше позната.
Между другото, дисплазията на тазобедрените стави при кучетата е била „открита” от американския лекар Гари Шнелле още през 1935 година. Тогава сметнали, че тя няма практическо значение. Но Втората световна война е поставила своите изисквания към издръжливостта и другите физически качества на войсковите кучета и е показала, че това изобщо не е така.
След войната в САЩ са били проведени многобройни изследвания на кучешкия „армейски контингент”. Резултатите предизвикали шок. Оказало се, че в САЩ три четвърти от поголовието на основната „служебна” порода, немски овчарки, страда от дисплазия. За периода от 1962 г. до 1968 г. от американската армия по тази причина са били бракувани почти четвърт от овчарките. Тези цифри потресли кинолозите от цял свят. В много страни се заели с изследване на кучешкото поголовие. Процентът на бракуване на овчарки е бил близък до петдесет, а в скандинавските страни доближавал деветдесет. В страните на соцлагера нещата не били чак толкова зле. При това, колкото по-близко до нашата граница, толкова по-добре: в ГДР - 35,8%, в Полша - 21%. А в самият СССР процентът на установена дисплазия е бил равен на нула! Как така? – Да, просто защото, първо, за дисплазия не са чували много хора, второ, защото в страната рентгеновите апарати за животни (а диагнозата се поставя по рентгенова снимка) са били, как да се изразя по-деликатно, - особено малко. Например, имало е два за Ленинград (ако не греша, те са били за Ленинградска област). И, трето, съветските кучета „по определение” не могат да боледуват от чужда за нас дисплазия. Макар че, ако си спомним симптомите, то „оле-оле-оле”... Ето моята стара източноевропейска овчарка през последните години ходеше „на моите ръце” –задължителна процедура преди лягане беше поне час масаж (по половин час за всеки заден крак).

 Публикувано: 30.01.08 11:11. Заглавие: Все пак какво е това..

Все пак какво е това?
В гръцки език приставката dys означава „отклонение от нормата”, а думата plasis – формиране, образуване. Получава се, че дисплазията е нарушение на формирането, а дисплазия на тазобедрените стави (ДТС, или ДТБС) е нарушение на формирането на тазобедрената става. И се изразява, казано просто, като развъртяна става. За да работи нормално ставата, главата на бедрената кост трябва относително плътно да влиза в предназначената за това вдлъбнатина в подвздошная (англ. - iliac) кост на таза. Главата на бедрото има кръгла форма, а вдлъбнатината – чашкообразна и тя трябва да обхваща главата на бедрената кост като чашка. При дисплазията тази „чашка” може да се превръща в широко отворена купичка или даже в чинийка. Разбира се, че в такава плоска вдлъбнатина главата на бедрената кост не се задържа, хрущялите на повърхността на ставата се разрушават. Ясно е, че на куче с такива увредени стави е трудно не само да ходи, бяга и да работи, но даже да стои на „треперещи крака”. Затова всички се заеха с борба с дисплазията.
Но ако най-тежките случаи („чинийка”) може да се определи, като се опипа ставата, във всички останали ситуации не е толкова просто да се постави диагноза. Точно за това, като иде реч за кости, трябва рентгенова снимка. При това снимката не е проста. Нали трябва да се намери такава проекция, за да се виждат напълно и вдлъбнатината на тазовата кост, и главата на бедрото, и самата става „сглобена”. Вижте кучето си и помислете от коя страна това може да се снима. Отгоре, отстрани? – Не, нищо няма да се види. Дълго „въртяха” кучето докато не намериха няколко позиции за снимане. Но позициите са неестествени за кучето, и затова, за да се получи нужната снимка, двама души държат кучето в нужното положение, по гръб. Но след като тази поза е неестествена, то кучето или активно се съпротивява, или просто е напрегнато. Видът на ставата „сглобена” може да се получи изкривен и да доведе до грешка в диагнозата. За да се получи правилна снимка, трябва да се постигне абсолютно отпускане (релаксация). Затова снимката на кучето се прави или под обща упойка или с прилагане на други препарати-релаксанти.

Правим снимка
Както казах, снимката не е проста. Има няколко позиции при снимане. Най-разпространената е, когато кучето лежи по гръб, при това не просто по гръб, а точно на гръбнака си, и целият гръбнак от шията до опашката е опънат в права линия, задните крака са леко прибрани в коленете навътре, изправени са всички стави и колкото се може по-силно да са изтеглени назад. Разбира се, всичко това трябва да се прави под упойка, тоест всички мускули на кучето трябва да са отпуснати. Ако снимката се прави без релаксация, то в резултат на това кучето ви, даже ако е лежало спокойно по време на снимката, може да си спечели диагноза „дисплазия”. Така че първо ветеринарният лекар трябва да сложи инжекция, и не ви съветвам да пестите от това. Как това изглежда на практика? Нужни са двама човека и едно куче. Кучето се слага на страна на пода или на масата и се преобръща по гръб. Единият човек е до главата и държи предните лапи, изпънати над главата. Вторият държи задните. Лекарят винаги показва как точно да се хванат лапите, да се обърнат и как да се държат. След това всеки дърпа „неговите” лапи към себе си „със страшна сила”. Така, че кучето да се разтегне и то да лежи на гръбнака си без наклон на една страна. При това не забравяйте да следите да не се наруши положението на коленете, зададено то лекаря. А самият ветеринарен лекар ще изтича до пулта на рентгеновия апарат, за да „щракне”. При средностатистическото куче тялото „в разрез” е овал, почти като яйце. Яйцето пък нито на острия, нито на тъпия си край не може да се задържи – винаги се преобръща на една страна. Така е нашето куче. Макар че го разтягаме за предните и задните лапи, омекналото тяло, като се подчинява на законите на физиката, се стреми да заеме по-устойчиво положение, тоест да не лежи на острия гръбначен стълб, а леко на една страна, даже не помага това, че задната част на кучето все пак има някаква плоскост. На запад клиниките имат специални приспособления за такива снимки. Тези приспособления, впрочем, са много простички и представляват ваничка, като на кантарите за теглене на бебета, или просто полукръгъл улей на подставка, за да се държи хоризонтално. Всеки тенекеджия би го направил.
А може да се направи и още по-просто. Трябват само няколко торбички (полиетиленови пакети) с обикновен пясък. С тези пакети, а те стават плътни, тежки и леко приемат формата на тялото, може да се подпре от двете страни тялото на кучето. Тогава то ще е по-устойчиво, пък и ще бъде по-лесно да се държи, и шансовете да се получи снимка без изкривявания са по-високи. Такива торбички с пясък са използвали в ГДР докато са нямали специални приспособления. И още няколко съвета: - не трябва да се храни кучето през този ден, но трябва добре да се разходи преди да се прави снимката (общи правила при използване на упойка); - имайте предвид, че след упойка ще бъде трудно да се приберете вкъщи пеша. На обратния път кучето може пак да заспи, така че по-добре се погрижете предварително за транспорт. Направената снимка се маркира, тоест по емулсията на още неизсъхналата снимка се пишат „анкетните данни” на кучето – порода, име, пол, дата на раждане, номер на татуировката, номер на родословието.
И така, снимката е готова. Сега – какъв е резултатът? Диагноза - дисплазия? Макар че дисплазията влияе на физическата работоспособност на кучето, при това в лоша посока, все пак далеч не винаги, когато видите движенията на кучето, може дори да предположите наличието на този дефект. Понякога отлично развитата тренирана мускулатура може да скрие външните прояви даже на тежка степен на дисплазия. Затова диагнозата се поставя само по рентгенова снимка. Дали наистина всичко е нормално или не, може да каже само специално подготвен специалист. От една страна, както справедливо е отбелязал един от водещите специалисти в областта на генетиката на кучето М.Б. Уиллис, англичанин, който щастливо съчетава ветеринар-генетик, кинолог и развъдчик: „За да се разчете правилно снимката, изобщо не трябва да се учи пет години във ветеринарен институт”. Но и „не всички ветеринари знаят как правилно да направят това”. Разбира се, ако ацетабулума (вертоложната вдлъбнатина) има формата на чинийка, а вместо овалната глава на бедрото стърчи нещо си, то веднага се вижда, че е дисплазия. Но дисплазията, както е видно от названието, е неправилно формирана става. И проява на дисплазия се счита не само тежките, но и всякакви отклонения от нормата. А какво е норма? Въпросът далеч не е толкова прост, колкото изглежда. Десетилетия наред специалистите, провеждали изследвания на ДТС, са дискутирали по всички въпроси, касаещи дисплазията. Защо? Даже само заради затова, защото всички кучета се различават по ръст, тип телосложение, тегло. И, като следствие, конфигурацията на таза при дребничкия йокширски териер е една, а при санбернара – друга. На този проблем е посветена докторската дисертация на немската изследователка Виктория Рихтер. Резултатите от проведения от нея анализ за строежа на таза при немските овчарки, боксерите, кокер шпаньолите, пуделите-джуджета и дакелите от всички разновидности (тоест четири породи + дакели от трите ръстови категории) нагледно демонстрират, че тези породи се различават по строеж не само външно, но и „отвътре”. Кучетата не са мишки и не са плъхове, а затова като обект на масови лабораторни изследвания, за щастие, са скъпи. Така че учените поради невъзможност да провеждат детайлни изследвания дълго предлагали схемите си и подходите за установяване на ДТС. В края на краищата, са се спрели на два варианта за рентгенова снимка (има още и 3-ти допълнителен вариант), а за установяване на диагноза по снимката – на шест критерия за оценка на тазобедрената става. Названията на тези критерии звучат страшно и няма да плаша читателите с тях, ще кажа само, че има няколко ъгъла, определяни по сложна методика, индекси, характеристики на определени повърхности на ставата. Ветеринарният лекар-специалист разчертава снимката, като използва специален транспортир, определя величината на ъглите. Като използва специални таблици, определя точките по всеки критерий. Според сбора на точките, броя на признаците, които се отклоняват от нормата, поставя диагноза: степен на дисплазия: A, B, C, D или E. A – е липса на дисплазия, B е граничен случай, съмнение за дисплазия, "почти норма", C - лека степен на дисплазия, в някои страни я наричат „още се допуска”, D, E – съответно средна или тежка степен на дисплазия. Ето тук да въздъхне човек от облекчение. Най-накрая при поставяне на диагнозата фигурират точни и напълно обективни параметри. Ето получаваме заключението и четем: ъгълът на Норберг е 105 градуса, индексът на внедряване на главичката е 1,005, тангенциалният ъгъл е .... Неволно чувстваш доверие. Но за разлика от кучето, не трябва да се отпускате. Работата е там, че за да се измерят с транспортир всички тези ъгли и индекси, трябва първо да се построят върху рентгеновата снимка. Изходната точка за това е центърът на главичката на бедрото. Но тя има кръгла форма само теоретично. „В живота” формата й, даже ако е кръгла, то все пак е доста, доста неправилна. И не е толкова просто да се определи геометричният център на тази понякога чудновата фигура. Трябва да се начертаят осите на различните кости на таза и бедрото, трябва да се начертаят прави, които са продължение на различните (криви!) линии на контура на ставата. Ако при определянето на някоя от точките има грешка, то ще се изкривят и по-нататъшните чертежи. Повярвайте, това не е толкова просто. Тук са нужни и специална подготовка, и голям опит, и умение да „виждаш”. На лекаря, както и на всеки експерт, то е нужно не по-малко, отколкото на художник. Затова на малко хора се доверява поставянето на диагноза. Но и най-добрият лекар-експерт може да сгреши, ако получи неправилно направена снимка за оценка. Днешният интернет е пълен с примери на рентгенови снимки на едно и също куче, направени в един и същи ден. Според едната снимка излиза дисплазия, а според другата е здраво. Разликата при тези снимки е само в това, как лежи кучето по време на снимка. Грубо казано, дали е симетрично положението на таза и задните крайници или не. Една от най-добрите статии, посветени на този въпрос, е на известния американски кинолог Ед Фраули „Важността на правилното позициониране при рентгенови снимки на тазобедрената става”. Преводът на руски може да се намери на сайта www.tornados.stl.ru. Статията е написана много просто и достъпно, с илюстрации и разяснения как да се определи дали снимката е направена правилно. Съдейки по това, проблемът с получаване на качествена снимка е световен. Но с експертите нещата стоят не толкова просто. Не само неправилното положение на кучето по време на снимката, но има грешки и в разчитането на снимката. Това е един от много сериозните проблеми на дисплазията. В института по животновъдство и генетика на домашни животни при Гисенския университет „Юстус Либих” (Германия) подбрали серия рентгенови снимки, направили три комплекта копия от тези снимки и изпратили на три експерта с много висока квалификация.
Резултатите още веднъж потвърдили, че поставянето на диагноза „дисплазия” даже по рентгенови снимки, макар че именно този метод засега се счита най-точен, е доста субективна работа. Ако разминаванията бяха на границата на оценките – добре, но те били от типа „лека степен на дисплазия” – „свободен от дисплазия”. Голям процент съвпадение е имало само при оценката на тежката степен на дисплазия. Общо взето, получило се е в съответствие с теорията за експертните оценки. Има и такава: за да се получи най-точна оценка, например, предполагаем срок на изпълнение на някаква сложна работа, вземат прогнозата на експерт-оптимист и експерт-песимист. Най-реалният срок ще бъде по средата (разбира се, при условие, че тези двама експерти са напълно компетентни). При експеримента на Гисенския университет е нещо подобно: експерт-песимист и експерт-оптимист и умерен експерт. Оценките на последния най-много съвпадали с оценките на колегите. Освен това, неговите диагнози най-много се „пресичали” със симптомите, посочени от стопаните на кучетата, чиито снимки са били представени за този експеримент. Ето, струва ми се, готовото решение на проблема. Сега тестваме експертите, избираме „умерен” и ... напред. Но е точно така. И при „умерения” експерт някои оценки са били по-оптимистични, отколкото при „оптимиста”, а някои по-негативни, отколкото при „песимиста”. За какво говори това? На първо място за това, че когато става дума за дисплазия, всичко не е толкова просто и еднозначно. Но по-нататък е още по-сложно.

Откъде се взема?
Общо взето, дисплазията на тазобедрената става не е само кучешки проблем. Тя се среща при хората, кучетата, котките, конете. Твърдят, че дисплазия е била установена даже при вълк.
Ако при човека това заболяване е вродено, тоест регистрира се вече от момента на раждане, то за кучетата се смята, че всички кученца се раждат здрави и едва после се проявява тази „гадост”.
Разбира се, отначало сметнаха, че заболяването е наследствено. Но колкото повече се натрупваха данни, колкото по-дълго се занимаваха с изучаването на проблема, толкова по-радикално се променяха възгледите.
От една страна, от самото начало можеше да се говори за ясна предразположеност на породите.
Лайки, шпицове, много от териерите, добермани в това отношение бяха доста благополучни. При хрътките дисплазията се среща много рядко. А при едрите и тежките породи, например при санбернарите, нюфаундлени и повечето догообразни кучета, обратното, често.
Ще пробвам да илюстрирам това със статистични данни на американската Orthopedic Foundation for Animals (OFA). В предния раздел я нарекох Ветеринарна ортопедична организация, може би това не е съвсем точно. Някъде я бяха нарекли Ортопедичен фонд за животни, на друго място – Ортопедичен фонд за защита на животни. Но независимо от тънкостите на превода, абревиатурата OFA е добре известна в света на тези, които се вълнуват от проблемите на дисплазията на тазобедрената става при кучетата. Сега OFA, освен с ДТС, се занимава и с други проблеми. В частност, с дисплазия на лакътната става и т.н. Но при основаването си през 1966 година инициаторите на нейното създаване, в числото на които, освен ветеринари, са били американските клубове на голдън ретривъри и немски овчарки, са считали за основна задача именно ДТС.
Всяка рентгенова снимка, изпратена в OFA, оценяват независимо три експерта. Ако оценките им се разминават, то на общ консилиум те поставят окончателна диагноза. При това при диагностиката се отчитат и особеностите на строежа на таза на всяка порода, и възрастта на кучето. Ако всичко е нормално, то стопанинът получава сертификат на OFA. Ако състоянието на ставата е гранично или не е възможно да се постигне единно мнение, тогава молят да се направи още една снимка след няколко месеца. А ако е установена дисплазия, то информацията за това се счита конфиденциална и никъде не се публикува. Диагнозата се знае само от стопанина и OFA.
Може само да се завижда на възможностите на американците. Та нали тази организация не е търговска и даже наименованието (Foundation) сочи, че тя съществува от средствата на благотворителния фонд.
В резултат на това са натрупани много точни данни за поголовието на кучета от различни породи от една и съща страна, при това за едни и същи периоди. Диагностиката е извършвана за всички породи от едни и същи експерти. Значи, към кучетата от всички породи, даже с оглед на особеностите, са подхождали с едно и също ниво на строгост. Затова съпоставянето на тези данни е напълно коректно. Числеността на породите е различна, пък и далеч не всички породни клубове на САЩ изискват от членовете си да представят сертификат от OFA за кучетата. Има списък със 136 породи, за всяка от които през последните 30 години (от януари 1974 г. до декември 2003 г.) са били изследвани не по-малко от по 100 кучета.
Процентът на кучетата, страдащи от дисплазия, много добре илюстрира предразположеността на породите към това заболяване.
Ето някои данни от този списък. На първо място, по породи, които представляват интерес за нашите развъдчици (данните са от официалния сайт на OFA - www.offa.org). В последната колонка са добавени сведения за кучета, родени през 1998-2001 г., а значи, които характеризират сегашното състояние на тези породи в САЩ.
Завършват списъка от 136 породи немският пинчер и австралийския териер с процент на дисплазия 1,4, но при „пресните” австралийски териери, тоест родените през 1998-2001 години процентът е 5,9, а при немските пинчери 0,0%.
Ако се погледне динамиката на изменянето на дисплазията по години, не може да не се удивим от един момент. В породите, където борбата с дисплазия е започнала отдавна, още през 60-70 години, прогресът е бил постепенен. А при много от породите, които относително скоро са се присъединили към това движение, подобрението е било постигнато бързо, почти със скок. Каква е работата? Ще се върнем към този въпрос.
Във всяка страна има свое поголовие на кучета. А във всяка популация има свои собствени проблеми и, в частност, свой процент на дисплазия. В зависимост от типа на кучетата, от племенната политика на киноложките клубове и условията на отглеждане на кучетата, наблюдаваме различна динамика на изменение на честотата на дисплазия.
Но общите тенденции на съотношението между породите се запазват за кучетата, живеещи в различни страни.
Струва ни се всичко ясно: неголемите, предназначени за активно движение породи са по-здрави. Едрите и тежките, напротив, отнасят се към рисковата група. Но тук е пълно с изключения. Например, при немските догове, макар че са много едри кучета, дисплазията се среща доста по-рядко, отколкото при другите догообразни кучета. А при малките мопсове процентът „минава скалата”.
Тоест те е толкова просто.
Ако се говори за предразположеност на породите, искам да обърна внимание на момента, който неизвестно защо изследователите на този въпрос подминават, - на формата на кучето. Ако се анализира събраната статистика по честота на дисплазия при различните породи кучета, лесно ще се види, че при разтегнатите кучета, тоест с удължен торс, дисплазията се среща доста по-често, отколкото при породи с квадратен формат. Работата на Виктория Рихтер потвърждава тази тенденция: колкото по-близко до квадрат е форматът на кучето, толкова „по-идеална” е типичната за тази порода става, тоест толкова по-близко е тя до построената с пергел и линийка схема на идеалната става.
Тазобедрените стави на кучетата с издължен формат имат по-голямо натоварване (закони на биомеханиката!), отколкото ставите на квадратните кучета.
Класически примери на удължени кучета са дакелите, скоч териерите, басетите, голдън ретривърите и, разбира се, немските овчарки.
Но защо всички говорят за немската овчарка?
„Дисплазното движение” започва от немските овчарки и всяка работа, посветена на дисплазията, разказва за „ужасите” на началния период. Споменава се при това изключително само немската овчарка. Но статистиката напълно обективно говори друго. Затова проблемът с дисплазията именно при немската овчарка не е това, което вълнува съвременните генетици отделно. За тях немската овчарка е порода с умерена благополучност по дисплазия, и състоянието й в това отношение, макар и не е идеално, но е по-добро, отколкото при много други.
Но това е най-многобройната служебна порода, много широко се използва в работата, а клубовете се отнасят много отговорно към развъждането на здрави кучета, и затова изискват задължителна проверка на племенните животни за ДТС. Затова, наред с лабрадор ретривър се отнасят към числото на най-изследваните породи и в света има натрупан най-голям фактически материал именно за немската овчарка. За изследователите в областта на дисплазията тя, мисля, е започнала да изпълнява ролята на лабораторна мишка. Тоест, любим обект за анализ - винаги е под ръка море от официално публикувани данни за всички страни и години. Някои дилетанти понякога си мислят, че след като се упоменава немската овчарка, значи само тя е засегната от дисплазия.


Тук следва таблица, давам линк към оригиналната статия, защото няма как да се прехвърли без да се размести
http://retriever.com.ua/stranici_site/poleznoe_vet_strasti_po_displazii_1.htm

 Публикувано: 30.01.08 11:12. Заглавие: Съвременният тип нем..

Съвременният тип немски овчарки е започвал да се формира във ФРГ от средата на 70-те години на миналия век. Различава се от стария тип с много здрава линия на гърба и много изразени ъгли на задните крайници. Това не само формира изразителния красив облик на кучето, но и осигурява едновременно издръжливост и мощни ефективни, затова и много красиви движения при бяг, галоп.
Проведени са много изследвания и опити, за да се изясни дали строежа на крайниците при съвременните немски овчарки влияе на честотата на дисплазия. И не са установени факти, които да потвърждават връзката на такова телосложение и дисплазията. Малкълм Б. Уилис, английски генетик, пише: „Продължаването на тази работа, вероятно, ще покаже, че така връзка просто няма. Много развъдчици (не на немски овчарки) често голословно заявяват, че дисплазията на тазобедрената става възниква при добре изразени ъгли на съчленяване на задните крайници. Но това изказване засега не е намерило потвърждение”.
Като допълнение ще кажа, че когато през 50-те, 60-те и 70-те години при немските овчарки се наблюдавала висока честота на дисплазия, и огромен брой кучета са били бракувани от армията и от развъдна дейност, задните им крайници са били със съвършено друг строеж, тоест същите, каквито са у днешните източно-европейски овчарки и изобщо при повечето породи, тоест със слабо и средно изразени ъгли. Ако се анализира динамиката на честотата на дисплазията и изразеността на ъглите на задните крайници при немските овчарки, ще се установи, че изразеността на ъглите е растяла, а процентът на дисплазия е падал. Повърхностният изследовател може даже да направи извод, че колкото по-изразени са ъглите, толкова по-малко е дисплазията.
Ако разгледаме по-внимателно групата на квадратните кучета, ще видим, че, колкото и да е странно, едни от най-добрите показатели са при много едрите кучета – при хрътките. С какво са характерни тези кучета? Те имат мощна мускулатура на задните крайници и много изразен кръст. Обикновено, кучета с такъв кръст наричат „гърбави”. Но прекалено издадения кръст, като стегната пружина , като добър амортизатор, тушира, поема върху себе си част от натоварването на задните крайници. Вероятно, не е случайно това, че една от най-едрите и тежки хрътки, русская псовая борзая, по статистика на OFA има един от най-ниските проценти на дисплазия и има „нулева” бележка даже преди знаменитите грайнхаунди. Може би, знаменитата изпъкнала линия на гърба на борзой е изиграла ролята си, където ролята на стегната пружина играе комплексът „гръб+краст”.
Така че, може би, именно стегнатия гръб на днешните немски овчарки е спомогнал за намаляването на натоварването върху тазобедрените стави. Може би, именно селекцията по здрави стави, а не само модата е спомогнала за формирането на съвременния силует на породата. И въпреки „растегления” формат, немската овчарка прогресира в избавлението от дисплазия.
Режимът на растеж (темпото на растеж и теглото) е едва ли не единствения фактор, който влияе на развитието на дисплазията и чието значение признават всички изследователи. Голямото тегло и бързият растеж, тоест бързото трупане на килограми, дават повишено натоварване върху растящата, още неукрепнала става и, уви, нарушават нормалното формиране на ставата.
Но какво означава „тежки” и какво е „голямо тегло”?
Едни изследователи твърдят, че дисплазията рядко се среща при кучета с тегло по-малко от 18 килограма, други не повдигат летвата над 12 кг. Но тук, както вече се видя, е пълно с изключения: сред лидерите по честота на дисплазия има достатъчно съвсем дребни кученца, а сред щастливите аутсайдери на този тъжен списък има и достатъчно „тежка категория”.
Но ако пробваме да разделим породите на леки и тежки не според абсолютното тегло, а по условно тегло, някакъв аналог на класическото относително тегло? Да определим теглото на единица ръст. Може да се пресметне този показател (нужни са монографии или добри справочници по породи) и да се види как се променя честотата на дисплазия.
- с това условно тегло,
- с формата на кучетата (индекс на разтегленост).
Би било интересно да се погледне и връзката на честотата на дисплазия с:
- със здравината на линията на гърба (гръб+кръст). Това се гледа не по формулировката на стандарта, а в живота,
- с изразеността или изправеността на ъглите на задните крайници (също в живота), като за точка на отчитане се вземат крайниците на някое умерено по ръст и телосложение, стабилно по анатомия на торса и крайниците и благополучна по дисплазия порода. Например, ердел териера.
Но възприемането на последните характеристики, разбира се, е много субективно. Това не е теглото на кучето, независимо от това в какви единици е измерено, което е обективен показател, и затова теглото на кучето и скоростта на трупане на килограми са признати от всички фактори.
Много са се занимавали с изследване на влиянието на повишено и, обратното, ограничено натоварване по време на растежа върху развитието на дисплазия у кученцето, или казано с прости думи – условията на отглеждане на кученцето. Ще се върнем към подробното разглеждане на направените изводи и ще видим какво може да се направи, за да се отгледа по възможност здраво куче. А засега ще се обърнем назад.
От началото на детайлните изследвания мина половин век. Доколко далеч сме напреднали през това време? Какво може да се отговори на краткия и прост въпрос – къде е причината за дисплазия?
Еднозначно може да се каже само това, че:
- няма порода куче, при която да не са установени случаи на дисплазия;
- има породи, при които тя се среща по-често, и има такива, при които тя се среща рядко. Тоест налице е онова, за което вече говорихме – предразположеност на породите;
- върху развитието на дисплазията влияят темповете на растеж на кучето и теглото (при това колкото по-бързо и повече, толкова по-лошо).
Колкото и да е тъжно, но се налага да се признае, че само това към днешна дата не се подлага на съмнение.
И това ли е всичко? Излиза, че петдесет години учените са бездействали и само са трупали статистика?
Изобщо не е така.
Стотици, ако не и хиляди, трудове от статии до докторски дисертации на доста сериозни изследователи и цели научни колективи са посветени на закономерностите на проявата на дисплазия. Понякога те допълват един друг, по-често са опровергавали и критикували. Опитвали са се да установят закономерностите. Търсили са причини в хормоналния фон, във възможностите на организма за усвоява белтъчини, калций, в темповете на растеж, във витаминния баланс, в темперамента, в условията на отглеждане, във възпалителните процеси в организма, даже в планираната ваксинация срещу обикновените кучешки болести.... този списък може да се продължи още дълго.
Даже се изкушавам да направя таблица с наименование на колонките: „изследван фактор” / „Да” (въздействието е потвърдено) / „Не” (въздействието не е потвърдено) / ? (въздействието не е ясно). Но срещу всеки фактор би следвало да се сложи отметка и в трите графи, защото различните изследователи на всяко „да” намират свое „не” или „?”.
Ето, да кажем, известно е, че женските полови хормони естрогени потискат растежа на хрущялните клетки (хондроцити). С инжектиране на естрогени са предизвикали дисплазия даже при грейхаундите, макар че обикновено техните стави са доста благополучни. Но по данни на друг изследовател хормоналният фон при немските овчарки с тежка дисплазия е бил (ако се отчита мнението на предния експериментатор) даже по-благоприятен, отколкото при здравите немски овчарки, пък и при грейхаундите. А ако се признае въздействието на естрогени, то възниква и въпроса: дали в живота дисплазията се среща по-често при женските, отколкото при мъжките? – Пак: „да+не+?”.
Опитаха се да изяснят кой от дисплазните родители повече „е виновен” в предаването й на потомството. Бащата? Майката? - Пак: „да+не+?”.
Каква е работата? – Уви, не само световните светила, но даже аз не знам това. Макар да не е тайна, че колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно измисляш отговор на всеки въпрос.
Може би е толкова трудно да се открият причините заради това, че кучетата са толкова различни. Какво общо има между санбернара и йокширския териер? „четири лапи, глава и опашка”. А всичко останало при всяка порода е различно: ръст, тегло, темпо на растеж, обмяна на веществата, темперамент, телосложение, предразположеност към заболявания, окраска....
Ето, да вземем такъв прост признак като окраската. Черната окраска, например, често се определя от съвършено различни гени. При едни породи той е доминантен, при други – рецесивен. А външно това си е все същата черна окраска.
Колкото и странно да звучи, кучетата са вид, който явно не е изучен достатъчно. Сравнително скоро започнаха да обръщат внимание на особеностите на анатомията и физиологията на различните породи кучета.
Така че причината за цялата тази нееднозначност, а на моменти и явна противоречивост на резултатите от проведените изследвания може би е в това, че в сходни експерименти се е изучавало въздействието на фактори върху кучета със съвършено различни геноми? Всяка порода си има свои особености на анатомията и физиологията, в частност те и съзряват различно. При всяка порода в различен период ставите завършват формирането си.
Резултатите от много от работите се подлагат на съмнение от опонентите по две причини: „статистически прекалено малък брой наблюдения” и „прекалено ранната проверка за дисплазия не позволява да се направи окончателно достоверни изводи за въздействието на изследвания фактор”.

Кога все пак трябва да се провери ставата и да се постави диагноза?
Да си спомним: всички кученца се раждат със здрави стави и едва с възрастта се развиват отклонения от нормата.
До определянето на максимални срокове за диагностика, както и за всичко друго, което касае дисплазията, се стигна не съвсем веднага.
Сега в системата на FCI се счита, че при кучетата от дребни и средни породи (а такива се повечето) ставата се формира към 12-я месец. Към 18-я месец при тежките, едри кучета, като булмастиф, дог от бордо, немски дог, мастиф, мастино неаполитано, нюфаундленд, санбернар, източноевропейска овчарка, пастирски догообразни кучета – кавказка, средноазиатска овчарка и др.
Ако всички кученца се раждат със здрави стави, а дисплазията се развива по време на растежа им, пък и по-нататъшния живот, както и при хората, явно не разкрасява ставите, то се получава, че стопанинът на кучето, на когото породният клуб изисква задължително „удостоверение” за проверка за дисплазия, трябва да тича да прави рентгенова снимка щом кучето навърши заветните 12 или 18 месеца. Докато ставите не са се „износили”. Тук си спомням един интересен момент в разговора с немски развъдчик на немски овчарки. „Да, аз правя рентген на моите кучета след година – каза той. – Но ако кучето е едро или с едра костна структура, тогава чак след година и половина. Тогава резултатите са добри”.
Сами си правете изводи. На всеки кинолог е известно, че не само главата, но и тялото при същата немска овчарка, както и при другите едри кучета, продължава не само да се разширява, но и да даже да расте на дължина чак до две години и половина. Тялото не просто се увеличава линейно по размери, но се променя и неговата конфигурация( може би, именно поради това OFA поставя окончателна диагноза едва на две години.
Но винаги ли при съзряването на организма има влошаване на състоянието на ставите? От кой момент животът започва да внася корекциите си? Кога ставата започва да се износва? Разбира се, всичко е индивидуално. Счита се, че колкото на по-късна възраст тазобедрените стави на кучето са признати за здрави, толкова по-ценно е това куче. Американските учени смятат, че ако на шестгодишно куче ставата е призната за здрава, то тази става е „висше качество”.
Макар че обикновено няма горна възрастова граница, все пак в някои програми по проверка за дисплазия възрастта 6 години се счита максимална за поставяне на достоверна диагноза. Работата е там, че се признава, че „след шест години практически всички кучета страдат от артрит или други дегенеративни болести”.
Добре, с максималната възраст всичко е ясно. В края на краищата, ставите и при нас, хората, с остаряването не стават по-здрави. Но какво става? До две години още не е ясно дали ще се развие дисплазия, а след шест вече не е ясно дали е имало дисплазия. Що за напаст е това? Излиза, че само четири години от живота съществува определеност – има ли дисплазия или не. А извън този интервал кучетата, май прекрасно си съществуват и без нашата диагноза.
Добре, нека от една година до шест години – въпреки това е излиза кратко.
Все пак, задължително ли е да се чака до една година, а още повече до две? Не може ли някак по-рано да се определи здравето на ставите? Този въпрос вълнува и купувачите на малки кученца, и развъдчиците.
В един от трудовете на наши доста уважавани специалисти се срещат следните редове: „Диагнозата дисплазия на ТБС на основание клинико-реннтгеново изследване може да бъде поставена вече на възраст 4-6 месеца. Обаче, тя не може да служи като указание за оценката на племенната пригодност на животното”. Тоест, диагнозата не може да се счита достоверна и окончателна. А какво тогава е нужна? Ако е като предупреждение, за да сме по-внимателни при натоварването, за повече внимание при съставянето на порциона – това е един разговор. Ако е за предявяване на претенции към развъдчика – тогава е друг разговор (виж по-горе: диагнозата не може да се счита достоверна и окончателна). Макар дисплазията обикновено да се проявява в разхлабеност на ставата, преди около десет години срещнах ирландски сетер на 6 месеца, който едва преместваше „дървените” си задни крачета. Стопаните ми показаха рентгеновата снимка: главата на костта беше съвършено нормална, но вдлъбнатината представляваше не „чинийка” или „чашка” (като при нормална става), а почти затворена сфера. Тази сфера почти напълно обхващаше главата на бедрената кост и имаше тесен отвор за шийката на бедрото. Този отвор ограничаваше свободата на движение на бедрената кост на кучето. А това също е дисплазия – „нарушение на формирането на ставата”
Все пак, може ли да се намери начин по-рано и по-точно, още преди покупко-продажбата на кученцето, да се определи дали то ще порасне със здрави стави или не?
Сега се признава, че болезнените признаци и забележимото ограничаване на работоспособността на ставата възникват едва при средна и тежка форма на дисплазия. Разликата между става с лека форма или със съмнение за дисплазия от идеалната става може да се сравни с разликата между здравето на средния представител на човешкия род със здравето на кандидат за космонавт.
Ако ви трябва шампион по работни качества, ако имате високи изисквания към бъдещото племенно куче, то преди да плащате много пари за перспективно кученце, ви се иска все пак да определите и перспективите по отношение на ставите.
Отвреме-навреме минава поредния сензационен слух: разработен е нов метод за ранна диагностика.
Бяха се появили съобщения, че с палпация, тоест с напипване, може да се определят началните нарушения в тазобедрената става при малко кученце от двумесечна възраст. Но по-подробните изследвания показаха, че грешката при диагностиката по този метод даже в ръцете на опитни изследователи е 25-30% в едната и в другата страна. В ръцете на редовите ветеринари, грешката би била още по-голяма. Някой охарактеризира този метод с думите „По-скоро изкуство, отколкото наука”.
Стремежът диагностиката да се превърне в наука и да се избави от субективността на експертите предизвика разработката на нови методи на диагностика. Пълното преоборудване на рентгеновите кабинети позволило да се внедри един от тях в САЩ. Рентгеновата снимка с помощна на видеокамера се презаписва в паметта на компютър и се обработва. На екрана на монитора върху технически подобреното изображение със щракване на мишката се отбелязват опорните точки за измерване и разчети и компютърната програма извършва разчетите.
Но на кого да се вярва, ако диагнозите на компютъра и експертите се разминават? От една страна сме свикнали резултатите от компютърните разчети да считаме точни, но компютърът само извършва разчетите според програмата, създадена от човек. Ако човекът при съставянето на програмата не е отчел някои фактори, то компютърът ще направи само това, което му е задал човекът. И разбира се, не може да отчете някои вторични и качествени признаци, на които експертът би обърнал внимание. Засега се счита, че методите на компютърните измервания още не могат да заменят експертната оценка.
Независимо от тома какъв метод на диагностика се използва, поставянето на диагноза от самото начало е било и досега остава, разбира се, прерогатив на ветеринарите. Специалистът, който оценя изпратената му снимка, не се интересува какво е предизвикало дисплазията: дали инфекция, грешка при храненето, тренировките, травма или наследственост. Той има друга задача. Докато кинолозите и развъдчиците се интересуват на първо място от ролята на наследствеността при възникването на дисплазия и това, как със селекция може да добри състоянието на породата.
Ако първопричината на възникването на болестта остава неизвестна и до днес не е ясно какъв фактор в разцвета на години пуска механизма на увреждане на ставата, то, може би, ситуацията може да се проясни от това, как тя се предава по наследство. Откъде се взема тя?
Отначало, както вече казахме, беше сметнато, че заболяването е наследствено. Технологията на определяне е била пределно проста и до болка позната: сложили са родословията на немските овчарки с установена дисплазия (напомням, че това са били 50-те години и началото на изследванията) и, разбира се, установили при всички общ прародител. Но намерете ми група кучета, в родословията на които няма да се намери поне един общ прародител. В края на краищата, и ние всички сме произлезли от Адам и Ева. И така, общият прародител е бил намерен, обявен за носител на „вредния ген”, а типът му на предаване на потомството – за прост рецесивен. След това – прост рецесивен с непълна проява (пенетрантност). Други изследователи, обратното, заявили, че това е доминантен признак, наистина неговата проява зависи от околната среда и от влиянието на другите гени, т.е. с нередовна експресия.
Тази диаметрална противоположност на първите възгледи за механизма на наследяване на дисплазия (рецесивен-доминантен) ми се струва знакова за цялото изучаване на това заболяване.
Признаването на доста простия механизъм на ,унаследяване (обаче кой точно?) все пак означава, че да се води селекция по този признак не е съвсем просто, но може. Обаче не стана. Дисплазията се оказа „жизнена”. Практиката на развъждане и на експеримент показа, че от раз няма да се преборим с нея. Наложи се да се признае, че унаследяването й е полигенно, тоест определя се от случайно съчетаване на много гени. Тук вече се заеха с по-детайлен анализ, още повече, че към онзи момент дисплазия бе установена не само у немската овчарка, но и при други породи.
В средата на 60-те започнаха да признават, че „известна роля играят и условията на околната среда, в частност, отглеждането”.
След това започна непреклонен процес на промяна на съотношенията „наследственост – околна среда” в полза на последната. Унаследяването (грубо казано, ролята на наследствените фактори) постепенно падаше до 60%; 40-45%, 30%; 25-20%... Цифрите се колебаеха в зависимост от изследваната популация, от страната и породата.
Биха могли да се упрекнат учените в направеното от тях грубо преоценяване на ролята на наследствените фактори, но това би било некоректно. Първите хипотези не са в сметката. А след това успоредно с изследванията в борбата с дисплазията се включиха и кинолозите. И намаляването на процента на унаследяване вървеше ръка за ръка с „прочистването” на много от породите от дисплазия. Сега според експертната оценка, унаследяването на дисплазията на тазобедрените стави в много благополучните породи се колебае между 20 и 40%, а в селектираните по това заболяване – между 10 и 25%. Как се постигна това?

 Публикувано: 30.01.08 11:13. Заглавие: Селекциони програми ..

Селекциони програми
Ако някой е останал с впечатление, че в началото на „дисплазната” ера потресените кинолози от целия свят дружно са се вдигнали на борба с новия проблем, то дълбоко греши. Реагираха бързо само организациите – потребители, тоест онези, които купуваха и отглеждаха кученца за работа, и в армията на САЩ и Швеция, различните школи по подготвяне на кучета-водачи на слепи. Статистическите изследвания ни показват кои породи и до днес се използват най-много от хората. Това са немските овчарки, лабрадор-ретривър, голдън ретривър и ротвайлери.
На киноложката общественост й трябвало твърде дълго да се размърда. Особено в Европа.
Основно са преобладавали два подхода:
Единият от тях, съвършено радикален, може да се илюстрира с примера на холандските развъдчици на ротвайлери. Нали помните в „Златното ключе” – пациентът или е жив, или е мъртъв. И тук така: ставата или се е признавала здрава, или „дисплазна”. Кучетата с дисплазни стави безжалостно са били бракувани. „Колко ценни племенни животни изгубихме” – и до днес се съкрушават холандските кинолози. Но можеше да бъде и по-зле: имало е предложения да се бракуват не само болните животни, но и всички техни близки роднини – родителите и самото кучило
На много хора този метод им се струвал единствено правилния, та нали тогава дисплазията се смятала наследствено заболяване. Но ако този радикален метод на лечение на болната глава чрез отрязването й би бил приет в целия свят, то сега, според оценката на Малкълм Уилиса, не би имало много от породите.
За щастие, в организациите е имало и по-либерални съветници. Там, където са избрали втория път и се заели да разработят дългосрочни програми за борба с дисплазията, сега не се съкрушават. В киноложките съюзи на много страни са помислили за стратегия, за последствията от прилаганите мерки, за интересите на породата като цяло, и стопаните на отделните кучета. Там са започнали с организирането на единен център за диагностика. „Организиране” – това само звучи впечатляващо, а на практика това означавало само договореност с един от водещите в страната специалисти по дисплазия за оценка на изпращаните му от цялата страна рентгенови снимки. Тази договореност касаела както оценката на кучета от някоя порода, така и всички кучета от националния киноложки съюз. Главното било да се осигури грамотна оценка, без лични контакти (всички сме хора!) със стопаните на кучетата и, което е най-важно, единен, а значи и съпоставим подход към оценката на ставите за всички кучета от всяка порода.
Макар, че за селекционната работа, например сред немските овчарки, не е толкова важно да се знае нивото на разпространение на дисплазия сред санбернарите или левретките. Но установените закономерности сред другите породи могат да подскажат пътя на работа с твоята порода. Отборът според състоянието на ставите също може да повлияе върху формирането на облика на здравото животно, а за тази цел всички заключения за породата трябва да бъдат съпоставими.
Следващите крачки били „агитацията и пропагандата”. Отначало отправяли призив към собствениците на кучета да правят рентгенови снимки, а след това преминали към мек натиск: проверката за дисплазия е обявена като задължителна за племенните кучета. Но само проверка – независимо от резултата, не са били предприемани никакви мерки. Казано просто, извършвало се е проверка състоянието на породата. В някои страни се спрели до тук. Диагнозата се изисква и е задължителна за участниците на изложби. Но няма никакви ограничения за племенното използване: информацията е открита за развъдчиците, а пък те си решават какви животни ще използват в развъдника си. За разлика от OFA, откритостта на резултатите от проверката е характерна за европейските системи.
Но след анализа на текущото състояние преминавали към разработването и внедряването на селекционни програми. От развъждане се изключвали кучета, родени след еди-коя си година, с тежка, а след това и със средна дисплазия. Или пък се изисквало при подбора на двойките единият от производителите да има здрави стави. Тези подходи са били различни, зависели са от резултата от анализа на проблема в породата., от числеността на породата. Та нали там, където племенната база е малка или пък е голям броя на дисплазните животни, бракуването би могло да доведе породата до границата на изчезването.
В края на краищата, както е отбелязал Зигмунд Шлаф, професор в Берлинския университет и главен диагностик по дисплазия в бившата ГДР, здравите стави не са единственото, заради което развъждаме кучета.
Отвреме-навреме са правени случайни проверки на кучета, родени през определена година. Годината се избирала от свежите постъпления – за контрол на текущото състояние на породата.
Но защо случайни проверки? По-просто и по-сигурно би било - всички подред „под рентген”. До 80-те години на миналия век отвреме-навреме се повдигал въпроса дали рентгеновото облъчване нанася вреда на здравето на кучетата в областта на половите органи. Някои развъдчици от ГДР публикуваха данни, че се е увеличил броя на „празните” скачки и свързвали това с рентгенографията. През последните години нищо не съм чела по този въпрос: или подозренията не се потвърдиха, или рентгеновите апарати станаха по-добри.
Във всяка страна и във всяка порода избираха своя стратегия. Някъде националните киноложки съюзи (например, Швейцария, ГДР) обявиха национални програми, тоест проверката за дисплазия станала задължителна за всички породи.

ZW – нов път към щастието?
В самото начало на борбата с дисплазията кинолозите били пълни с надежда. Нали учените обещаваха, че ако кучето има две поколения назад здрави предци (родители и дядовци и баби), то здравите стави са му гарантирани. А ако погледнем напред и си представим кучета, на които родителите до 4-то коляно са свободни от дисплазия, то направо дъха спира от очакваното щастие.
Времето минало – щастието не се получи.
Отначало прогресът вървял бързо. Положението се подобрявало и там, където безжалостно бракували кучета и с най-малко подозрение за дисплазия, и там, където изискванията към ставите постепенно са ожесточавани. Но само до определен момент. След това работата спря. Остава впечатлението, че са изчерпани възможностите за подбор на двойки с оглед съществуващата система на оценяване. Даже при кучета, в родословията на които има само свободни от дисплазия предци, се раждат кученца, на които по-късно се поставя диагноза „дисплазия .... степен”. Тоест, въпреки строгата селекция, от това никой не е застрахован.
Трябвало да се търсят нови пътища за съвършенство.
Отдавна критикуват приетата във FCI система на оценяване. Много диагностици дават по-детайлна оценка: не просто А или В, а А1, А2, А3, В1, В2, В3 и т.н. В Швейцария действа система за оценяване на ставите в балове, която след това преобразуват в системата на FCI. Във Великобритания, която не е член на FCI, също действа своя система на оценяване на тазобедрените стави с балове, известна като Hipscore. Нея също е критикуват: генетиците – за лошата класификация, а развъдчиците – за излишната строгост. Уилис пише, че оценка „0” (идеална става) са получили само няколко кучета, при това те се оказали непригодни за развъждане по други параметри.
Правят се опити да се разработи по-съвършена система за оценяване качеството на ставата, която се съчетава с оценката на дисплазия във FCI. Резултатът от диагностиката понякога може да изглежда така: „Характеристиката на качеството на ставата =0.94, свободен от дисплазия”. Което означава, че ставата на 94% отговаря на приетия идеал. Твърдят, че скоро се появил ротвайлер (страната-производител е неизвестна) с оценка качеството на състава 1.05, тоест с 5% по-добре от идеала. Разбира се, оценката на качеството на ставата е информация преди всичко за развъдчиците.
Един от ръководителите на норвежката програма за борба с дисплазията е казал: „Ние прекалено дълго се концентрирахме върху тъмната страна на дисплазията и забравяхме при това да отбелязваме добрата страна на добрите животни”.
Още един начин да се отбелязват не само лошите (по дисплазия), но и добрите производители е бил предложен от доктор Райнер Бойинг от Института по животновъдство и генетика на домашните животни при Гисънския университет „Юстус Либих” )Германия). Неговата основа е използването на селекционен индекс.
Индексите в статистиката се използват отдавна. Това са „относителни величини, които количествено характеризират динамиката на съвкупността, състояща се от непосредствено несъпоставими величини”. В животновъдството също съществуват много селекционни индекси, с тяхна помощ се опитват да охарактеризират племенната ценност на производителите.
Някога в светлото бъдеще вие, вероятно, ще получаваме генетична карта за всяко племенно животно, ще правим на компютъра разчет на комбинациите гени на племенната си женска и потенциалните годеници, ще избираме за нея най-подходящия партньор, и в резултат ще получаваме, може би, вместо идеални кученца – неизвестно какво. Но засега често даже не знаем как се унаследява интересуващият ни признак. Само интуицията на развъдчика, характеристиките на самите производители и анализа на готовите резултати от племенното им използване ни подсказват съставянето на родителската двойка.
Именно такъв анализ, проведен с използване на електронни бази данни за породисти кучета в Германия, позволи на Райнер Бойинг да пресметне индексите, които описват какво въздействие ще окажат гените на оценяваното куче върху проявата на определен признак при потомството му.
В съвременната киноложка литература такива индекси е прието да се обозначават с абревиатурата ZW (от немски Zuchtwert - селекционен индекс). Изчисляването се извършва на основата на електронни бази данни, които съдържат сведения за кучета от определена порода.
В Германия от 1988 г. се извършва пресмятане на селекционните индекси по най-различни признаци и за различни породи. Стигнаха и до дисплазията. Започнаха с най-тежките кучета - хофаварти, планинско пиренейско куче, ротвайлер. Сега, според някои източници, в Германия пресмятането на ZW за дисплазия се извършва за 50 породи.
Както вече знаем, значението на ролята на наследствените фактори в развитието на дисплазията на тазобедрените стави все повече се намалява. Сега за тези породи, където е извършена селекционна „чистка”, често говорят за наследяване не на самата дисплазия, а за предразположеност към нейното развитие. Какво означава това на практика? Това означава, че има животни, които са много чувствителни към грешките на отглеждането, а има такива, които не са. При кученцата на някои производители с отлични стави дисплазията се фиксира по-често, а други кученца са рядко благополучни, въпреки дисплазията на единия от родителите. По какъв признак развъдчика, който се стреми да минимизира риска от възникване на дисплазия при бъдещите кученца, да подбира родителите? Поне да се знаеше в какви условия са отглеждани кандидат-младоженците. Нали нормалната става може да бъде получена или при типични, средни условия на отглеждане, или благодарение на героичните усилия на стопанина, или въпреки „трудното детство”. Тоест предразположеността при тези кучета би могла да бъде различна. Но как да се изчисли това?
Такъв род изчисления е извършил д-р Бойинг. Да разгледаме ситуацията, както винаги, на примера на немските овчарки.
Според резултатите от статистическите анализи от края на миналия век, ролята на наследствените фактори при възникването на дисплазия за популацията на немските овчарки в Германия се оценява на по-малко от 20%.
В електронната база данни SV има почти половин милион немски овчарки, почти 150 000 от тях са минали проверка за дисплазия, така че има предостатъчно материал за анализ. Обработката на тези вече доста представителни данни с помощта на компютър потвърди, че за немските овчарки:
- бащата и майката играят еднаква роля за възникването на дисплазия при потомството,
- сборът от техните рискове се сумира, тоест вероятността да се получат здрави стави е по-голяма при кученцата от здрави родители, отколкото от родители с лека форма на дисплазия,
- полът не играя никаква роля в развитието на дисплазията,
- сред кучетата, родени от юни до септември, процентът на дисплазия е малко по-малък, отколкото при родените през другите месеци. Делът на този фактор (месец на раждане) е определен на 5%.
По този начин, ако проявата на дисплазия се определя на 20% от наследствени фактори, на 5% от месеца на раждане, то 75% остават за околната среда, или казано просто условията на отглеждане.
Бе поставен въпроса: може ли още преди скачката да се предскаже какъв ще бъде рискът от възникване на дисплазия при планираното кучило?
За отговора на този въпрос д-р Бойинг съставил система от 485914 уравнения, която отчита и 236 милиарда роднински връзки между кучетата. Условията на отглеждане не могат да се опишат във формула, така че се наложило да бъдат пренебрегнати. По-подробно описание на системата за пресмятане, макар не самия математически модел, желаещите могат да видят на сайта www.hundezucht-aktuell.de. За нас е интересно, че в резултат на пресмятането е определено средно ниво за породата, което е получило относително тегло 100. Ето това е селекционният индекс (ZW). При животните с най-добри показатели стойността ZW е била по-малко от 100, а при животните с най-лоши показатели – повече от 100. Като цяло, е варирало от 70 до 130 (min 65 - max 180). Основната маса свободни от дисплазия кучета е имала ZW около 85.

И какво да правим с този ZW?
Логично е да се допусне, че кучетата с ZW над средното ниво, тоест повече от 100, като племенни влошават породата за дисплазия, а използването на производители с ZW по-малко от 100 ще помогне ситуацията да се подобри.
Преди ерата на селекционните индекси за допускане до развъждане е било важно кучето да има разрешена оценка на ставите. А ако другите кученца от кучилото са имали дори тежка форма на дисплазия, то това не се отразявало върху племенното използване на това куче докато не се установявал висок процент на дисплазия у потомството. То даже и това не е влияло на официалното допускане до развъждане.
Сега, разбира се, вече може да се отстранят от развъждане кучетата, които влошават породата, тоест кучетата с ZW > 100, нали ZW отчита информацията за всички роднини: предци, чичовци, лели, братя, сестри и техните потомци. Но представете си ситуацията: кучето има ZW=99. Появява се при него или при близки роднини кучило с лоши оценки за дисплазия. ZW става 102. Край, забрана за развъждане. А в същото време минават диагностика другите кученца – с отлични стави. Отново ZW е по-малко от 100. Излиза, че сме избързали, даваме разрешение. И така до безкрайност?
Много по-практично ще бъде да се концентрираме върху оценката на планираното кучило. Щом ролята на бащата и майката в предаването качеството на ставата е еднаква, то логично е да се предположи, че формулата:
? ZW на бащата + ? ZW на майката
Ще може да изрази очакванията ни за конкретния подбор. Дали ZW на кученцата ще отговаря на тази формула? Разбира се, че не. Бъдещето на малкото кученце – това са само надежди. Тук е същото. Но колкото е по-малък сбора, толкова по-големи са надеждите.
При всички случаи, подбори със средна оценка на ZW повече от 100 са забранени. Всеки развъдчик може да се сдобие с електронните бази данни SV с оценките на всички кучета или пък да се възползва от безплатния справочник в Интернет на сайта SV. Може да се обърне и чрез сайта www.gsd-online.ru (това е новото име на shepherd.breeder.ru ).
И какви са резултатите? За някои породи след периода на застой отново е започнало бавно подобрение на ситуацията, при други породи не се забелязва особено възхищение. Самият Бойинг е казал, че в развъждането селекционните индекси играят същата роля, както и пресмятането на калориите при диетите. Те подсказват избора, но самият избор е на развъдчика.
Но все пак не се очаква избавление от дисплазията при използване на селекционни индекси. Не забравяйте, че това е опит да се въздейства едва върху 20% от риска (напомням, че говорим за немските овчарки в Германия) от възникване на дисплазия.
И след като се борим за възможността да се повлияе върху 20%-та част на риска от възникване на дисплазия, то изобщо не е редно да се оставят без внимание онези 75%, които се определят от условията на околната среда, в това число и отглеждане, хранене, тренинг.
Както е отбелязал Бойинг, това вече не е задача на развъдчика, а са проблеми на онези, които хранят кучето, отглеждат го, тренират го, дават съвети за отглеждането.
Позволете ми да уточня: да, развъдчикът е „създал” кученцето, и влиянието му върху неговата наследствена част е спряло. Но именно добрият развъдчик е онзи съветник за храненето, отглеждането на кученцето, който може да помогне на стопанина да се справи благополучно със „своите” 75%.
Та нали вторият път е доста по-важен за получаването на здрави стави при кученцето – това е да се създадат оптимални, благоприятни условия за отглеждане. Какви са тези условия?

 Публикувано: 30.01.08 11:13. Заглавие: КАКВО ДА ПРАВИМ? На..

КАКВО ДА ПРАВИМ?
Напомням още веднъж: здравите стави – това не е единственото, заради което развъждаме кучетата. Но тук говорим за ставите, затова и ще оценяваме благоприятните условия именно според въздействието им на ставите.
Когато растящото кученце бързо наддава тегло, още неукрепналите му стави започват да се деформират под излишното натоварване. Всички признават това. Но как активните физически натоварвания влияят на формирането на ставите? Някога се говореше много за ролята им, сега значението им все още се признава, но вяло. Да, прекалените натоварвания на неукрепналата става водят до травмирането й и, като следствие, към дисплазия. Но въпреки това, кученцето трябва да има толкова движения, колкото то иска и, разбира се, достатъчно игри и тичане с други кученца.
Едно време много се говореше за ограничаване на движението, и даже са поставяни опити по отглеждане на кученца в малки клетки. Това уж предотвратявало развитието на дисплазия. Дали е така или не, не знам – с темпераментните немски овчарки на практика е сложно да се провери. Но съседите преди време лишиха от разходки кученцето си – дог от бордо – и му наложиха строг „домашен арест” заради много сериозни проблеми със задните крака. Не знам дали е имал дисплазия, породата в това отношение е проблемна. Но той в последствие можеше да ходи на задните си крака и даже стигна до званието Интершампион – значи порасна не по-зле от другите.
Защо сега се отнасят скептично към ограничаване на движенията? Защото това е пръчка с два края.
От една страна, двигателните натоварвания, особено скоковете, травмират неукрепналата става. От друга страна – движението помага за развиването на мускулатурата, която защитава ставата.
Сега препоръката на учените е достатъчно обща: следва да се избягват излишни физически натоварвания по време на растежа. Нека кученцето да си играе с други кученца, да се движи толкова, колкото иска, но не го карайте излишно да се напряга, не го карайте да тича до упадък. Още едно време старите опитни кучкари, които изобщо не са чували за дисплазия и проблемите й, казваха: „дайте на кученцето първо да порасне, а след това го тренирайте колкото си искате”. Немските развъдчици на немски овчарки казват, че започват тренировките за изложба едва след като на кучето е направена рентгенова снимка за дисплазия. И не само, за да не си хабят усилията за неперспективно куче.
На кучетата, като немски овчарки, си струва да се пазят ставите до около година, на дребните породи – до 6-8 месеца, а пък на едрите тежки породи, поне до две години.
„Да се пазят” означава: кучето да не тича след колело, да не тегли, да не прескача бариери, с изключение на чисто символични, около 20-30 см, и даже да не се разхожда до изтощаване.
Сред ездовите лайки има рядко благополучна по дисплазия порода – това е сибирско хъски. Кучетата не са големи, леки са, много подвижни, създадени да бягат. Но развъдчиците на тези кучета предупреждават: „Малките кученца трябва внимателно да се натоварват физически до окончателното им порастване, трябва само да си играят и разходките да са кратки. Продължителните игри не могат да бъдат част от режима на малкото кученце докато растат дългите им кости”.
За периода на растежа на дългите кости трябва специално да се каже. За повечето породи най-интензивния растеж е през възрастта от 3 до 4 месеца, след това той продължава не толкова бурно до 5-6 месеца. Тръбните кости на крайниците растат особено бързо. Към 4-я месец обхватът на китката на малкото кученце е почти същия, като на голямо куче. И на дължина костите също могат да пораснат буквално за няколко дни. А връзките и мускулатурата ще изостанат и няма да могат по надлежния начин да се справят с внезапно порасналите кости. Малкото кученце в това време може просто да се оплита в „новите” си задни крака. На дилетантите това прави страшно впечатление, а „познавачите” от тях в подобни случаи безапелационно поставят диагноза – преди това беше „рахит”, а сега веднага казват „дисплазия”. И даже дават страховит съвет: „повече натоварвайте кучето”. А точно в този период кученцето не трябва да се натоварва, докато мускулатурата, която защитава ставата, не догони костите. Обратното, кученцето трябва да се пази, като му се осигуряват умерени игри и кратки разходки. В много тежките случаи, като случая с дога от бордо, за който разказах, няма да е зле и да се прави масаж на мускулатурата на задните крака.
През това време стопанина трябва да е особено внимателен, защото ставите са много чувствителни и лесно се травмират. Американската развъдчица Джеки Ейтън в статия, посветена на все същата дисплазия (см. сайт www.gsd-online.ru) даже казва, че ако измененията са видими само в едната става, то причината най-вероятно не е в дисплазия, а в ранен артрит поради травма, който се диагностицира като дисплазия. При това травмата може да е много незначителна, но да е в онзи опасен период на бърз растеж, растеж на дългите кости.
Признавам, че това е първата от многото статии, на които съм попадала, където авторът засяга въпроса защо при кучето може да се формират различни по качество стави. Аз пък, когато виждам, как темпераментно кученце тегли по време на разходка на повод стопанина си, също съм се замисляла: заедно с рентгеновите снимки да се изпраща и малка анкета. Как се е отглеждало кученцето, дърпал ли е повода по време на разходка или са преобладавали разходки без повод? И да се анализира, в какви условия са се формирали еднакви, а в какви различни по качество стави. Във всеки случай, обучението да се ходи „на ред” по традиционен начин, тоест с рязко дърпане на повода, считам, че е опасен за ставите на малкото кученце и подрастващото куче. В момента на рязкото дърпане се създава именно онова излишно натоварване върху ставите, за което всички дружно предупреждават.
По правило, любящите стопани се стремят да създадат щастливо детство за малкото кученце, не се обременяват с излишна дресировка. Но не може да се избегне воденето на повод в големия град – е, използвайте игрови методи на обучение.
Всеки се стреми да даде лакомство, да нахрани четирикракото чадо по-добре, и всички разбират, че храненето е един от най-важните компоненти при отглеждане на малкото кученце. Това е така. А пък „от гледна точка на дисплазията” е най-важната. Често новаците питат: „Кое е по-лошо: дебело кученце или хилаво?” Отговорът е обикновен: „Нормално”. А как е на практика?
Щом учените са се досетили да проведат опити по отглеждане на малки кученца в клетки, разбира се, че отдавна са се досетили да разделят кученцата в опита на три групи и да отглеждат дебелички, средно охранени и хилави (при излишно, нормално хранене и при недохранване).
Опитите показаха, че условията, които водят до дисплазия, не всеки би нарекъл сурови.
При моя приятелка имаше случай, когато подрастващите кученца се оказаха изключително злояди. Тя бягаше след тях с паничката, а те бягаха от нея. Изглеждаха при това прекрасно. Тайната се откри случайно – в коридора беше резервния чувал с храна. Кученцата прогризали дупка в чувала и си направили „автохранилка” – ядяха колкото искат и когато искат. А според резултатите от опита такъв вид хранене на кученцето (колкото може и когато поиска) се оказал най-опасния от гледна точка на развитие на дисплазия. Кученцата, които получавали порцион, съкратен само с ¼ по сравнение с порциона на „автохранилката” страдат от дисплазия 2-3 пъти по-малко, отколкото онези, чиито добри стопани ги хранят от сърце.
Още по-добри стави имаха тези, които се отглеждали при недохранване.
Получава се, както се изрази един от членовете на Швейцарската комисия по ДТБС д-р Флюкингер, „кученце с предразположеност към дисплазия може направо да си наяде артроза на тазобедрените стави”. А тази артроза ще бъде диагностицирана като дисплазия.
Струва си да си спомним, че някога и нашите, и не нашите предци не са хранели кучетата много, все пак са живели в условията на „хранителен дефицит”.
А може ли с помощта на някакви добавки да се предотврати развитието на дисплазия? Нима в арсенала на съвременната фармакология не може да се намери някакво чудодейно хапче, че ставите да станат по-яки, за да се избегне тази напаст?
По едно време сметнаха, че може. Витамин С беше обявен като това чудесно средство.
Защитниците на витамин С разглеждаха дисплазията като една от формите на субклиничен скорбут. И развъдчиците в целия свят започнаха да тъпчат малките кученца с витамин С. И аз също – какво, да не съм по-лоша от другите? – и аз давах, и съветвах стопаните на малки кученца да дават. Но при тези, които благополучно избягнаха съветите ми, също имаше норма. Отношението в света на учените към големите дози витамин С е крайно внимателно. Така че, неизвестно къде е истината. Същият д-р Флюкингер пише: „Предишната надежда, че витамин С може да предотврати дисплазията на тазобедрените стави, се оказа заблуждение”. И сред съществуващите хранителни добавки той не вижда чудесно средство срещу дисплазия. Към хондроитинсулфат той се отнася скептично, към глюкозаминсулфат – по-добре, макар че упоменава, че той не на всички кучета действа и не на всички действа еднакво добре.
Действието, чието той признава без уговорки, това е на калция – излишъкът му еднозначно спомага за развитието на дисплазия! Както и прекалено бързото наддаване на теглото през първите 10 месеца от живота. Тоест прекалено обилното, прекалено калоричното хранене нанася само вреда. В пълно съответствие с крилатия израз на ревизорите от миналите години – „излишъкът е по-лош от недостига”!

"НАТУРАЛНО" ХРАНЕНЕ ИЛИ ГОТОВИ ХРАНИ?
И така, кученцето трябва да се храни на малки порции и не много калорично. Но с какво да го храним? С готови храни или с домашно прясно приготвена храна? Последната се нарича още „натурално” хранене. Ясно е какво е натуралното хранене за дивото животно, например, вълк. А какво да се счита за натурално хранене за домашно куче? За малкото бебе-куче това е майчиното мляко. А после?
Мисля, че е по-правилно да се говори за прясно приготвена храна и за готови храни.
Все пак, кое е по-добре?
Скоро на едно от събранията в породния клуб ветеринарният лекар изнесе лекция за ползата на екологично чистите продукти (кой спори, но откъде да ги вземем, пък и с моята заплата?) и за това с какво са лоши готовите храни. След час друг ветеринарен лекар започна да говори за ползата на готовите храни. Така че битуват различни мнения и сред професионалистите. Но ние ще говорим за влиянието на храненето само върху дисплазията.
На Запад се продават храни за кучета още от ХІХ век. С разрастването на градовете и развитието на развъждането на кучета, продажбите на храни постоянно растат. Това се смята един от изгодните видове бизнес. Кучета има много, всички имат вредния навик да ядат всеки ден, стопаните пък обичат пък обичат питомниците си и са готови в пределите на възможностите си да направят всичко, от една страна любимото кученце да бъде добре, а от друга – да не стърчат с часове до котлона, а да излязат за същото време на разходка със същото това кученце. Затова пазара на готовите храни съществува и е обречен да процъфтява. Трябва да се признае, че в съвременното общество не може да се избяга от това.
За да изпреварят конкурентите си, водещите производители се занимават с изследвания на проблемите на храненето (говори се, че благодарение на това храносмилането при кучетата е изучено по-добре, отколкото при човека), стремят се да откликнат на възникналите в кучешкия свят проблеми, в това число и проблемите на дисплазията.
Бързото, скокообразно подобрение на статистиката по дисплазия в породите, включили се в антидисплазното движение през последните двадесет години, се свързва и с целенасоченото подобрение на състава на храните в оня момент. В развитите страни 70-80% от кучетата получават готови храни. Приятелката ми, която работи като грумер в САЩ, ме уверява, че сред клиентите й има много кучета, които са на 12-14-16 години. „Кучетата и хората тук живеят дълго и благополучно” – пише тя. Ето такава идилична картина се наблюдава.
Но именно тук се разрази скандал! И то какъв! Нашето търсене на виновен за дисплазията (рентгенолога, диагностика, развъдчика или все пак стопанина) са детско бърборене наред страстите, които се разбушуваха в сферата на храненето на кучета след публикацията на няколко труда на Марк Торел и Клаус Дитер Камерер в Германия. „Грешката на хилядолетието на ветеринарната медицина” – това е заглавието на едната от книгите на Камерер.
Според Торел и Камерер, дисплазията изобщо не е наследствено обусловено заболяване, а, ако изключим инфекциите и травмите, се предизвиква от нарушаването на обмяната на веществата. Причината за всичко това е неправилното хранене, при това използването на готови храни, по тяхно мнение, не помага да се предотврати дисплазията, а обратното – спомага за развитието й. По-подробно може да се прочете в Интернет (www.zwingeranneswinnie.de и др.).
Много от упреците изглеждат сериозно, и са ни вече познати, често ги чуваме и по адрес на производителите на хранителни продукти за хора. Тук са и генномодифицирана соя, и предозиране на минералните вещества и витамините. И това, че използването на вещества, които правят храната по-апетитна и привлекателна, води до преяждане със всички произтичащи от това последствия.
Въпреки това, и тези автори признават, че дисплазията се предизвиква от много фактори, в числото на които посочват хипервитаминозите A+D3+K3, рахит (липса на калций и витамин D3), скорбут (липса на витамин С), затлъстяване вследствие на прехранване, хормонални нарушения, заболяване на костите и хрущялите в резултат на неправилно хранене и излишно физическо натоварване при движение.
Какво ще кажа за това? Онзи, който е преживял шока на разобличенията на Александър Невзоров в неговите „600 секунди” за това, с какво ни хранят нас, хората; онзи, който е ял салам, който се разпада още в тигана при пържене с неизвестни течности; онзи, който внимателно чете анализите на дружеството на потребителите за това, с какво понякога ни хранят – той по-скоро би се учудил, ако някакъв готов продукт изведнъж се окаже безупречен във всички отношения.
Но ако се говори сериозно, то ще кажа, че при цялата ми склонност към дисидентство, единиците, които са започнали неравна битка срещу промишлените гиганти, не могат да спечелят симпатии. Възможно е, много от техните упреци по адрес на производителите на готови храни да са справедливи. И това, че сега проблемите са извадени на повърхността и се обсъждат, и това, че за да не изгубят потребители те се отстраняват (това е видно вече от промяната на калоричността и състава на храните за малки кученца и подрастващи от различни категории тегло) – това е добре. Мисля, че благодарение на това моите кучета сега ядат по-качествени храни.
Какво мисля лично аз по повод отрицателното влияние на готовите храни върху развитието на дисплазия?
Готовите храни ние, руснаците, за разлика от западните развъдчици, използваме малко повече от 10 години. Преди това СССР представляваше един вид заповедник на „натуралното” хранене. Галина Аркадиевна Смирнова, като се отчитала пред племенната комисия на Ленинградския клуб на служебното развъждане на кучета за резултатите от проверките на нюфаундлени за дисплазия (напомням, средата на 80-те години) е казала: ние имаме по породата същата статистика, каквато е на Запад.
Хранехме кучетата изключително с приготвена вкъщи храна. И какво имахме като резултат? Ето какво:
- предозиране на витамините А+D,
- предозиране на калций или липса на калций,
- затлъстяване,
- прекалено големи количества храна, за да се осигурят на кучето всички необходими хранителни вещества,
- липса на всички останали витамини (C, цялата група B) и микроелементи.
А всичко това, според същия Камерер, са причини за дисплазия.
Рахитът беше един от много сериозните проблеми при отглеждане на кучета от всякакви породи, по-тежки от ердел.
Този проблем отпадна само с употребата на готови храни, но при всички случаи, добри.
Правилното хранене, разбира се, може да се осигури на кучето по всякакъв начин: както с качествени готови храни, така и с приготвена вкъщи храна. В последния случай, естествено, знаете какво слагате в тенджерата, но за съдържанието на витамини и минерални вещества в използваните продукти може само да се досещате. Онзи, който иска да храни малкото си кученце с домашна храна и се отнася отговорно към отглеждането му, би трябвало да вземе поне веднъж справочник по диетология на кучето, справочник за състава на хранителните продукти и да пресметне доколко приготвената храна покрива потребностите на растящото кученце. Това трябва да се направи, за да се подбере правилно и състава на продуктите, и необходимите витаминни и минерални добавки, защото само приготвената вкъщи храна не е достатъчна за съвременното куче. Последствията от грешките в храненето, направени през първата година от живота на кучето, могат са бъдат печални.
Така че изборът на порциона за своето куче и развъдчикът, и стопанинът трябва сам да направи, като разбира цялата роля на храненето във формирането на здрави стави.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Искам да завърша това, което толкова дълго обсъждахме с вас, с думите на Малкълм Б. Уилис, с тези, с които той е започнал главата, посветена на дисплазията на тазобедрените стави, в знаменитата си книга „Генетика на кучетата”:
„HD – не е особено важно заболяване на кучетата. Наред с него има маса други пороци на развитието, които макар и не толкова разпространени, но оказват много по-силно влияние върху породата като цяло и кучето в частност... Развъдчиците приемат тези проблеми такива, каквито са, и в повечето случаи даже не се опитват да се избавят от тях, впрочем както и от HD".
Бих искала да се обидя от името на развъдчиците, но навреме си спомних, че развъждаме не само немски овчарки, но и други породи също. Така че нека всеки сам да избира дали да се бори с дисплазията и как.

 Публикувано: 30.01.08 12:41. Заглавие: кога е нужна операциа

кой може да каже дали и на каква възраст се прави

 Публикувано: 30.01.08 12:44. Заглавие: не разбрах - кое да ..

не разбрах - кое да се прави?

 Публикувано: 30.01.08 12:49. Заглавие: за първи път пиша ту..

за първи път пиша тук и затова се получи грешка предполагам!
Поставянето на сигурна диагноза и евентуално - операция.

 Публикувано: 30.01.08 12:57. Заглавие: Поставянето на диагн..

Поставянето на диагноза с точна степен става след завършване на растежа на костите. При лабрадорите това е на възраст минимум 15 месеца.
Но тежките степени се диагностицират и по-рано, когато кучето се разкуца. Различните хирургични намеси са на различна възраст - дартопластика се прави по време на растежа на костите, подмяна на ставата с изкуствена задължително след като е завършил растежа на костите. Тройната остеотомия и изсечението на главата на бедрената кост преди да са се развили артрозите ( особено тройната остеотомия. Повече за хирургичните интервенции има тук
http://bglabrador.fastbb.ru/?1-0-0-00000008-000-0-0-1169851661

 Публикувано: 30.01.08 13:45. Заглавие: благодаря! е прочета..

благодаря! е прочета внимателно

 Публикувано: 04.02.08 19:08. Заглавие: Ето нещо също интере..

Ето нещо също интересно по темата.


От книгата на Carole Coode “Labrador Retrievers Tooday”:

HIP DYSPLASIA (HD)

Това заболяване може да бъде наблюдавано при повечето породи. Това е мултифакторно (определя се от множество фактори) състояние/ заболяване на тазобедрената става, което е символично присъединяване „топка-и-вдлъбнатина”. Всяка деформация в главата на фемура, или на самата вдлъбнатина, може да понижи ефективната функция на ставата. При малко кученце, това обикновено се показва до към 4 до 5 месеца. Признаците са: загуба на мускулатура в бедрата, знаци на болка при ставане и когато тича, кученцето може да използва задните крака като едно цяло, наподобявайки заешки скок.

Не е възможно да се излекува малко кученце, но старейки се кучето да не е твърде тежко и посредством изграждането на мускулите (плуването е чудесен начин за това), Лабрадорът най-вероятно ще бъде способен да води приемлив живот. В по-късен стадий от живота, в тези стави може да се развие артрит и тогава ще бъде необходима ветеринарна помощ. Има хирургически процедури, кото могат да бъдат извършени, но тъй като те се променят непрекъснато, аз бих предложила да се консултирате с Вашия ветеринарен доктор за най-добрия метод на лечение.

Хората, питащи за кученца постоянно казват : „О, Лабрадорите страдат от тазобедрена дисплазия, нали? Казаха ми да попитам дали родителите са здрави.”. Това винаги ме е дразнело и ако те плащат за телефонния разговор, аз се впускам в лекция как ние, развъдчиците на Лабрадори сме се отнасяли към проблема през последните 20 години и повече – и това е причината те да са чули за това.

Аз силно вярвам в използването на достоверна / акредитирана схема за тестване на тазобедрените стави. Това е средство, което ни помага при взимането на решение кои мъжки или женски кучета да развъждаме заедно. Когато на кучето се прави рентгенова снимка, то е седирано или му е даден анестетик и то лежи по гръб. Задните крака са силно опънати и после извъртяни навътре, за да позволят най-ясната възможна снимка на ставите. Най-важно и двете стави да са правилно поставени и снимката да е ясно очертана – чиста и ясна, за да позволи на комисията от експерти да степенуват и оценят снимката акуратно. В Англия ние правим тези рентгенови снимки от 12 месеца, в САЩ оценката се прави след като кучето е навършило 2 години. Тъй като е възможно тазобедрените стави да се натоварят още и скъсат??? (увредят допълнително?), тъй като кучето става по-възрастно, възрастта, на която кучето се снима е важно да се вземе предвид, за да се направи възможно най-доброто заключение. През годините, все повече и повече развъдчици на Лабрадори правят рентгенови снимки за тазобедрена дисплазия. Тези, които не правят сега са много по-малко.

Аз не мисля, че общия резултат е паднал през годините – всъщност, той дори се качил малко. Това, което наблюдаваме сега е, че повече рентгенови снимки се пращат за оценка и по този начим получаваме по-достоверна картина. Ние не можем да получим пълна такава, защото все още има хора, които няма да пратят лошите рентгенови снимки, но сега е по-добре отколкото в миналото, когато нямаше лоша рентгенова снимка, изпратена за оценка и следователно не би могла да бъде включена в общия резултат (статистика). Ние не виждаме доста от много високите точки в днешни дни, цялостната картина е много по-добра (по-здрави кучета), с добрите средни и ниски резултати, които идват.

В някои други страни има ограничения за кучетата, кото могат да бъдат използвани в развъдна дейност и само най-добрите резултати могат да бъдат използвани. Аз съм щастлива, че в Съединените Щати и Англия, ние нямаме този контрол и на нас ни е позволено да използваме кучетата, които ние изберем. Ако Вие използвахте наистина отличен Лабрадор с не толкова добри тазобедрени стави, Вие бихте, надявам се, го заплодили с куче, което има наистина добри тазобедрени стави и добра линия (с добри резултати от тазобедрените стави) зад него. Ние трябва да бъдем внимателни с тазобедрената дисплазия, тя може да причини болка, но ние не би трябвало да поставяме толкова голямо ударение на един недостатък, така че да изгубим цялостната картина, баланс и характер, които правят Лабрадора. С разумно отношение, ние ще поддържаме добро качество на нашата порода, тъй като ние работим, за да редуцираме недостатъците.

Забележка:
Извинявам се ако някъде има неясноти, после ще си го прегледам и редактирам.
За да стане по-ясно, би трябвало да знаем каква е системата за оценяване в Англия, а тя е по-различна от тази на FCI например. Не знам това дали ще го намерим някъде описано добре, за да го обясним, но ще се постараем. Ако на някой му е интересно, разбира се.

 Публикувано: 04.02.08 20:28. Заглавие: В тази таблица има А..

В тази таблица има Английската система ( предпоследна колонка) сравнена по степени с FCI системата (последна колонка)

http://retriever.com.ua/stranici_site/poleznoe_hip_table_1.htm

Много благодаря за превода.

 Публикувано: 01.02.10 22:23. Заглавие: Още един много полез..

Още един много полезен превод на статия, благодарение на труда на Татяна!